Православие по византийски

Откъс от монографията на проф. Янко Янков-Вельовски
„Легитимните основи на политическата власт в България“

Православие по византийски

Специално внимание заслужава и сравнително обширната и многослойна проблематика, свързана с приемането, налагането и утвърждаването на Византийското християнство, която проблематика, именно поради своята съдбовна рефлексия върху общата менталност, и в частност върху политическата менталност, все още притежава своята висока степен на дискусионност.

Преди всичко следва да се има предвид, че Източноправославното християнизиране на българското общество и българската държава е било извършено съвсем не по пътя на бавната апостолско-мисионерска дейност и постепенното естествено възприемане на вярата от все повече и повече хора, до нейното пълно утвърждаване в обществото (както приблизително или поне в най-общи линии това е било станало в пределите на Римската империя). Християнизирането в рамките на териториалния български ареал е било извършено чрез държавнически акт и така фактически е било насилствено наложено със свирепа жестокост, в буквалния смисъл на думата „с меч и кръв”, при което са били избити няколко десетки видни болярски родове и фамилии, имащи статуса на вече съществуващи естествени и устойчиви елитни групи, притежаващи механизмите на съществено влияние върху тогавашното общество.

Така, докато римската държава е била „признала и възприела” християнството като естествено наложила се обществена и държавна религия и идеологиято българската държава е била наложила насилствено и по изключително свиреп начин феномена на християнството.

И именно поради тази изходна предпоставка християнството никога не е било „успяло” да бъде възприето и да проникне в най-дълбоките пластове на душевността на народа и именно поради това християнизирането на българското общество и тогава, и днес е било и е останало един „незавършен процес”, или по-точно казано – е протекло като един „неестествен процес”, като „нехуманен процес”.

Именно по тази причина фактически и практически своята същностна интегративна (консолидационна) функция православното християнство е било започнало да проявява и изпълнява сред българското население едва когато и именно когато българската държавна машина е била унищожена от турския завоевател; при това, дори и тогава този процес пак е продължавал да протича и да бъде осъществяван като „незавършен процес” и като такъв е останал включително и в наши дни, без каквито и да са изгледи някога въобще да бъде завършен.

Православие по византийскиПри което въпросната интегративна или консолидираща функция е била изпълнявана по-точно от институцията, а не от вярата; защото вярата винаги е била „най-слабото място” на Източното Православие, което винаги е било разчитало именно на силата на институцията, а не на силата на вярата, и най-вероятно точно това е и неговата най-дълбока цел и същност: институциите да дезорганизират масите в онази необходима степен, която именно е в състояние да предпазва държавата и властта от каквато и да е вяра, която би била способна да бъде консолидираща сила, способна да се противопоставя на властта.

Или иначе казано: поради редица стратегически заложени и неизменно максимално действащи причини в българското общество християнската вяра никога не е била изпълнявала и не е би могла да достигне до способността да изпълнява онази истинска консолидационна роля сред населението (народа), която по принцип изпълнява и следва да изпълнява всяка една вяра и всяка една религия.

В този именно смисъл в българското общество всяка вяра и всяка религия винаги е била схващана (в известна, винаги достатъчно чувствителна и ефективна степен) като нещо „чуждо”, „неестествено”, „неинтегративно”, „неконсолидиращо” и дори като „нехуманно” явление, което е несъвместимо с „естествената същност на човека”.

За формирането, налагането и функционирането на този именно феномен изключително важна е била и продължава да бъде самата същност, самият характер на Православното християнство:

  • за разлика от Западноевропейското християнство, което винаги(или почти винаги, или поне в преобладаващите случаи) е изпълнявало и функцията на обединител на народа срещу държавната власт, в случаите, когато тази власт е противоречала на естествените човешки ценности,
  • Източноправославното християнствовинаги и абсолютно безрезервно е заставало на страната на държавната власт, като е обосновавало нейния божествен произход – при това дори и тогава, когато тази държавна власт е била откровено атеистична, антибожествена и античовешка власт[1]. И именно с оглед обезпечаването на тази именно цел е била създадена и т. нар. „Славянска писменост”, предназначението на която съвсем не е било да служи на целите на християнизирането (както почти еднозначно се твърди в литературата), а е било да служи именно на целите на източноправославната християнизация, сред които цели най-важната е била да бъде изкопана и създадена дълбока и непроходима крепост между Западното и Източното християнство, а съвсем не да бъде улеснено възприемането на християнството от славянските народи на разбираем от тях език; още повече, че е изключително съществена разликата между езика и обслужващата го писменост.

Един от изключително любопитните днес въпроси във връзка с всичко това е: „Каква щеше да бъде (да е) съдбата на българското общество и на българската държава, ако християнството е било прието не от Византия (т. е. чрез неговия ортодоксален вариант), а е било прието чрез Римската църква (т.е. чрез неговия католически вариант)?”.

Отговорът на този въпрос обаче зависи от отговора на един друг, изходен и фундаментален по отношение на него въпрос, а именно: „Било ли е възможно самото възприемане на католицизма в българското общество и в българската държава?”.

Разбира се, всяко възприемане на една или друга вяра (религия) от отделните индивиди или от относително неголеми групи индивиди е явление, което не само е напълно възможно, но дори е и напълно естествено нещо.

Съвсем не е така обаче, когато става въпрос за цял един етнос или цяло едно народностно формирование – там това може да стане само ако и само когато тази вяра или религия отговаря на фундаменталните характеристики на този етнос или народ; и това е така, защото най-дълбоките корени на всеки етнос и всяка народност „потъват” и достигат до една праисторическа и изключително дълбока времева бездна, от която всъщност се захранват и основополагащите характеристики на този етнос или народ.

Разбира се, би било рисковано да се твърди, че тогавашната българска царска власт не е била в състояние да наложи със същата свирепост Римския вариант на християнството, с която е била наложила Византийския вариант.

Проблемата обаче се състои в това, че докато и двата варианти категорично не са били отговаряли на най-дълбоката същност на етноса (народа); докато Римският вариант не е бил отговарял на най-дълбоката същност на нуждите на българската царска власт; то именно и единствено Византийският вариант е отговарял на идеологическите нужди на българската царска власт, тъй като именно той е съдържал в себе си изискването да обезпечава укрепването на държавната власт с такава сила, с каквато това не се прави нито от съществуващото тогава Католичество, нито от възникналото много по-късно Протестантство.

Но дори и българската царска власт да се е била решила на този съдбовен исторически ход, то Римският високо рационалистичен и високо хуманен модел е щял да бъде отхвърлен от самите етносни (народни) маси с още по-голяма сила, отколкото те са отхвърляли Византийския мистичен и авторитарен модел.

И това е така, просто защото всеки етнос (народ) си избира такъв идеологически (както религиозен, така и нерелигиозен) модел, какъвто най-добре съответства на неговата духовна и ментална същност. Това е така, защото именно недостатъчната вяра на българина в Бога кореспондира по превъзходен начин на неговата недостатъчна вяра в каквото и да е друго, което има съществено значение – българинът винаги недостатъчно вярва в Бога, недостатъчно вярва на Другия (генетично възходящ или низходящ, съпруг, съпруга, съсед), недостатъчно вярва дори и на самия Себе си, недостатъчно вярва на каквато и да е идеология, политика и прочее – недостатъчно вярва включително и на механизмите, които са в състояние да го изведат от трудностите, които Съдбата и най-вече неговата същност му предоставят.

А този феномен съвсем не се дължи на задълбочено и разумно „проумяване” на обстоятелството, че всичкото това (Бог, другите хора, идеологията и прочее) е напълно безразлично или дори е пределно жестоко към самия него; причината за този феномен се корени вътре в самия него, а именно в неговата неспособност да бъде личност[2]. А всяко онова същество, което не е способно да схване себе си като личност, не е способно да интерпретира като личност и „Другия”, включително дори и Самия Бог[3].

В подкрепа на тезата относно изключително дълбоката пропаст между православната и католическата версия на християнството, ще приведем и следните съображения.

По времето на Иван Грозни княз Александър Курбски потърсил убежище при краля на Полша Сигизмунд Август. Когато се озовал в Европа, руският княз-дисидент написал писмо до царя-тиранин и така в периода между 1564 и 1579 г. между двамата била проведена една изключително интензивна кореспондентска битка „на живот и смърт”. Между другото князът обвинил царя, че е „обзет от сатанинска ярост”, а Иван Грозни му отговорил, като се позовал на Мойсей, Йоан Златоуст и Исайя, и обосновал библейските аргументи на един доста необичаен довод: „Щом ме обвиняваш, че съм проливал праведна кръв, защо не избра да погинеш като праведник от моите нечестиви ръце?”, „Ако наистина си праведен, доблестен и вярваш в идеите си, защо тогава не пожела да умреш за твоята вяра и така да заслужиш мъченическия венец?”.

Все пак по времето на Иван Грозни преминаването на някой голям феодал от страната на един сюзерен към друг не е имало съществено значение и въобще не е било считано за предателство – поне в онзи смисъл, който се влага в тази дума от съвременните власти. Обаче типът аргументация, използвана за първи път в историята на човечеството именно от Иван Грознивпоследствие е бил останал като модел на идеологическо въоръжение в арсенала на комунистическата диктатура. Може би само малко по-осъвременен, но по своята дълбока същност този модел е останал като неизменен аргументационен модел. Така, именно заради нежеланието си да умре и поради бягството си в чужбина, Троцки е бил заклеймен като „предател” и цялата му предишна роля и значение са били обезценени от факта на неговото заклеймяване. Николай Бухарин и Кръстю Раковски са били поканени да умрат като мъченици в името на идеите си и в името на Партията. Александър Солженицин е бил заклеймен, за да бъде „обезценен като свидетел”. При всичките тези случаи атеистичната комунистическа партия винаги неизменно е изхождала от съдържащата се в Светото Писание и използваната от Иван Грозни аргументация, че само мъченикът може да се яви пред Бога, за да свидетелства за престъпленията, и че Бог разпознава своите хора по това, че те доброволно са били избрали мъченическия кръст, за да докажат своята висша вяра.

Именно в този пункт обаче се състои и съществената разлика в интерпретацията на проблема от Православното (Византийското или Платоновското) християнство и от Католическото (Аристотелианското) християнство, между Източния фанатичен и деспотичен тип мислене и Западния рационалистичен тип мислене.

В Западната версия на християнството и в Западния тип християнско мислене „праведността на Духа” и „Истината” се разкриват и доказват именно чрез рационализма в мисленето и опита, именно чрез „разсъдната способност”, чрез индивидуалните интелектуални усилия и търпеливото търсене на множествеността на различното и връзката на опита с разума.

В Източната (по-точно – Ориенталската) версия на християнството и в Ориенталския тип християнско мислене Праведността на Духа” и „Истината” се разкриват и доказват чрез едновременното проявление на два факта: Първо, чрез фанатизма на доброволната саможертва, и Второчрез благосклонното и имащото сакрална стойност свидетелстване на палача (като при този тип мислене, в крайна сметка „Праведността” се доказва преди всичко от благоволението на Палача да свидетелства или да ходатайства пред Бога!!!).

Западноевропейският Дух е диалог между разума и опита в търсенето и отстояването на Истината; Източноевропейският дух обаче е нещо съвсем друго: той е задължително единство на два компонента, при които рационалната истина просто няма абсолютно никаква стойност: първият компонент е фанатичният монолог на мъченическата вяра, а вторият компонент е имащото върховна сакрална доказателствена стойност експертно мнение на Палача.

Именно поради това Руската духовна история е пълна с разкаяния и мъченичества; именно поради това Достоевски откровено казва, че ако трябва да избира между Истината и Вярата в Христос34, непоколебимо ще избере вярата. Впрочем съвсем неслучайно руските комунисти винаги избираха вярата в Комунизма, а не Истината; именно поради това и жертвите на Сталин изненадват и дори шокират европееца със своите славословия и оди, посветени на палача им; именно поради това руският атеизъм и социализъм имат своя изключително дълбок религиозен характер; именно поради това руската мисъл се е стремяла да русифицира всички западни мислители, придавайки им своеобразна религиозно-етична типологическа характеристика, в резултат на която Ницше и Маркс са били възприемани преди всичко като литературни персонажи, излезли от перото на Достоевски; именно поради това критерият за Истината в руския тип мислене е хипертрофиран до пълното му свеждане до Вярата.

[1] Така: когато по времето на комунистическия режим Източното православие е било обосновавало тезата, че „Всяка власт е от Бога дадена”, че „комунистическата власт също така е от Бога дадена”, и че поради това „всеки вярващ християнин е длъжен да се подчинява на комунистическата власт”; Западното християнство е обосновавало тезата, че „Само Божията власт е от Бога дадена”, че „комунистическата власт е от Сатаната дадена”, и именно поради това всеки вярващ християнин е длъжен да се бори срещу властта на Сатаната.

[2] Именно в този смисъл Л. Николов, разглеждайки характеристиките на т. нар. „недовършена личност”, пише, че българинът въобще не е „недовършена личност”, а просто „въобще не е личност”, дори въобще никога не е бил тръгвал към „ставане на личност”. (Вж.:Николов, Л., Недовършената личност, Сб.: Годишник на Софийския университет, Том 84, Социология, С., 1992).

[3] И макар че съвсем немалко литература е изписана относно „безбожната същност на българина”, всъщност той не е „съвсем безбожен”, тъй като все пак много му се иска „да си има” за своя лична употреба един „бог”, който да го слуша за всичко. Българинът обикновено се обръща към Бога чрез клетви, чрез които иска Бог безпрекословно да му се подчинява и да изпълнява неговите всевъзможни желания и капризи, и най-вече да наказва този или онзи.

Източник

Вашият коментар