Писмата на Христос – Писмо 2, стр. 3

Когато се почувствах достатъчно подготвен да изляза и да проповядвам и лекувам, за да угодя на майка си, се съгласих да отида в синагогата в Назарет на един Шабат и да говоря на паството.

Както беше обичаят, станах прав. Подадоха ми книгата на Исая и аз избрах да прочета пасажа с предсказанието за идването на Месия, който щеше да освободи евреите от всички окови:

„Духът на Господа Бога е върху Мене,
защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни,
прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце,
да проповядвам на пленени освобождение, на слепи – проглеждане,
да пусна на свобода угнетените,
да проповядвам благоприятната Господня година.“

После седнах и казах:
– Днес виждате това пророчество изпълнено чрез мен.
По лицата на мъжете се изписа шок и изумление. Аз продължих да говоря – знаех, че „Отца“ ще ме напътства. Думите идваха без колебание. Разказах им за преживяванията си в пустинята, за видението с бебето, което растеше и възмъжаваше, но през цялото време напълно несъзнателно се обвиваше с мисловни ремъци и вериги. Така порасналият мъж сам ставаше причина за собствената си слепота, затворен във вътрешен мрак и изолиран от Бога. Обясних им, че по същия начин те сами се подлагат на потисничество на завоеватели, робство, бедност и болести.
– Защото Бог е СВЕТЛИНА. – заявих аз. – А СВЕТЛИНАТА е същността на видимия свят. И СВЕТЛИНАТА е ЛЮБОВ, която е създала всичко съществуващо за наслада на човека. Цялото изобилие и здраве са на разположение на онзи, който обича Бога с ума, сърцето и душата си и спазва стриктно Божиите Закони.

Когато приключих, в синагогата цареше пълна тишина. Усетих, че паството беше преживяло нещо странно и мощно, беше издигнато до по-високо ниво на мисълта и не искаше нищо да смущава съвършеното спокойствие на този миг.

После хората започнаха да шептят помежду си. Чудеха се кой ли съм аз! Някои бяха убедени, че съм същият Исус, чието семейство познаваха в селото, но други не можеха да повярват, тъй като им бях говорил с голям авторитет.

За съжаление, почувствах, че старите ми реакции към тези религиозни мъже се завръщат. Знаех, че в миналото те ме бяха презирали и затова и днес очаквах отхвърляне. Подведох се по старите си предизвикателни нагласи и силно ги разгневих. Моите човешки реакции привличаха към мен собствената ми гибел. И за малко щях да я получа.

По-младите мъже, подканяни от по-възрастните, се втурнаха към мен и ме завлякоха до най-високата скала, за да ме хвърлят в пропастта. Помолих се на „Отца“ за избавление. Изведнъж, изглежда, те така се объркаха, че не знаеха какво правят; нахвърлиха се един върху друг, което ми даде възможност да се промъкна между тях и да избягам. Беше странно – те сякаш изобщо не забелязаха това.

Силно разтърсен от преживяното, успях да пратя вест на майка си, че незабавно напускам Назарет и тръгвам към Капернаум – красив град край Галилейското езеро. Първоначално си мислех да посетя свои стари познати, но интуитивно усетих, че това не е правилното решение. Така че по време на целия път към града и влизайки в него се молех на „Отца“ да ми даде напътствия и да ми помогне да намеря подслон. Нямах пари и не исках да прося.

Докато вървях по улицата, към мен се приближаваше една жена на средна възраст, натоварена с тежки кошници. Изглеждаше опечалена и като че ли беше плакала. Импулсивно я спрях и я попитах къде бих могъл да намеря подслон. Тя отвърна, че по принцип би ми предложила легло, но у дома синът ѝ лежи тежко болен. Добави, че e излязла да купи храна за „оплакващите“, които вече са се събрали да скърбят, когато синът ѝ умре.

Сърцето ми се късаше за нея, но и се зарадвах. Още с влизането си в града срещнах човек, на когото можех да помогна. Изразих съчувствие и ѝ предложих да нося кошниците до дома ѝ. Жената ме изгледа за момент, позачуди се кой ли съм аз, но очевидно остана доволна от външния ми вид и поведението ми.

По пътя ѝ казах, че вероятно ще успея да помогна на сина ѝ.
– Лекар ли сте? – попита тя. Отговорих, че нямам медицинска подготовка, но въпреки това бих могъл да му помогна.

Когато стигнахме до къщата – голяма каменна постройка, знак за просперитет и добро положение в обществото, – тя ме отведе при съпруга си и му рече:
– Този човек твърди, че може да помогне на сина ни.
Той кимна навъсено, но не каза нищо. Жената, Мириам, ме дръпна встрани и обясни, че е разстроен и много гневен.
– Момчето е единственият ни син сред много дъщери и мъжът ми вини Бога, задето му е пратил болестта. – изплака тя. – Ако продължава да говори така против Бога, кой знае още какви беди ще ни сполетят.
– Успокой се, синът ви скоро ще се оправи. – отвърнах аз. Тя се усъмни, но ме отведе в стаята, където лежеше момчето.

Вътре беше горещо и задушно, пълно с мрачни, бъбриви „доброжелатели“. Помолих майката да опразни стаята, но гостите отказваха да излязат. Искаха да видят какво ще стане и си тръгнаха неохотно чак когато Мириам повика съпруга си да говори с тях. Чувах ги как спорят с него в съседната стая:
– Какво си мислиш, че може да направи този човек, щом лекарят не успя да помогне на сина ти?
Бащата влезе, за да види сам.

Момчето беше мъртвешки бледо и трескаво. Майката обясни, че не задържа никаква храна и има разстройство. Бил така от няколко дни и толкова бил отслабнал, че лекарят заявил, че нищо повече не можело да се направи за него. Вероятно щял да умре.

Поставих ръце върху главата му и започнах да се моля, като знаех и мълчаливо благодарях с цялото си сърце, че ЖИВОТВОРНАТА СИЛА на „Отца“ щеше да се стича през тях в тялото на момчето. Така щях да го излекувам. Усетих много силна топлина и трептящи вибрации в ръцете – Силата се вливаше в крехкото тяло. Завладя ме възторжена признателност. Колко велик, колко прекрасен е „Животът“, „Отца“, когато му бъде позволено да върши присъщата си работа – да лекува!

Майката и бащата бяха угрижени и се чудеха какво ли ще последва; държаха се за ръце и гледаха напрегнато. Когато видяха, че лицето на сина им постепенно добива по-здравословен вид, възкликнаха с възторг и удивление.

След известно време момчето ме погледна и каза ведро:
– Благодаря ти. Вече съм добре. Гладен съм, искам нещо за ядене.
Майка му грейна от щастие, засмя се и го прегърна, но изглеждаше и неспокойна:
– Не мога да ти дам храна, синко. Докторът ще се ядоса. – беше предупредена да не му дава нищо друго освен вода. Аз се усмихнах и рекох:
– Синът ви е излекуван. Можеш да му дадеш хляб и вино и той ще ги задържи.

Бащата, Седекия, не беше на себе си от радост и признателност. След като прегърна любимото си момче, той се обърна към мен и стисна топло ръцете ми. Потупваше ме по рамото и клатеше глава, неспособен да каже и дума заради сълзите, които се стичаха по бузите му. Когато се успокои, отиде в дневната и каза на хората: „Синът ми беше с единия крак в гроба, но беше върнат отново напълно жив и здрав!“ Думите му бяха посрещнати с възторжени възгласи, въодушевление, почуда, въпроси, смях и поздравления. Майката стоеше встрани и на лицето ѝ грееше усмивка.

След това вече не се тревожех къде ще се подслоня. Когато Седекия обясни на смаяните „оплакващи“, че момчето е излекувано, а самият младеж се появи засмян на вратата и отново помоли за храна, всички до един се скупчиха около мен и ме канеха в домовете си. Аз обаче предпочетох да остана при Седекия, който ми каза, че има много въпроси и се надява да мога да му отговоря.

<<<Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща>>>

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *