ЕГОТО поема контрол над развиващия се плод в момента на единение на семето и яйцеклетката. Още в утробата новото малко същество се превръща в „Аз“ и незабавно започва да чувства удовлетворение или неудовлетворение според собствените си усещания за комфорт или дискомфорт и според това, което се случва с майката.
Когато сте се родили, инстинктите ви за оцеляване, отпечатани с дълбокото първично познание за „сътвореното същество“, заложено във всяка жива клетка на тялото ви, са ви подтикнали да дишате, да осъзнаете емоционалната пустота и раздялата с удобството и уюта на утробата, които после сте почувствали като физическа пустота и нужда от материална храна.
Така се е родило риданието на вашето его.
Когато сте плакали, сте получавали от майка си храна, която е била дълбоко удовлетворяваща – физически и емоционално. И след като нуждите ви са били напълно задоволявани, отново сте се връщали в състояние на равновесие – в съня. Когато сте се събуждали, сте чувствали мъчителна несигурност (равновесието вече е било разделено на умствено и емоционално осъзнаване) и сте си спомняли, че преди това майка ви и нейната кърма са ви донесли удовлетворение и отново сте заплаквали. Нуждите ви отново са били задоволявани.
Така са се развили вашите его-подбуди.
Понякога сте се разплаквали, но според човешката преценка на родителите ви не е било време за хранене и са ви оставяли да поплачете още малко. Това е изградило у вас осъзнаването, че нуждите невинаги се удовлетворяват незабавно и се налага да се приспособите. Тогава сте избирали гнева и сте се разплаквали още по-силно или сте приемали ситуацията. Вашият избор на реакция е зависел от характеристиките на „его-подбудите“, отпечатани в съзнанието по време на раждането ви.
Нито една форма, чрез която се проявява егото, не бива да се упреква или осъжда. Всички те са естествен резултат от Неговия Съзидателен Фактор, който осигурява ИНДИВИДУАЛНОСТ. Защото, както обясних в Писмо 5, ЕГОТО е
ПАЗИТЕЛ НА ИНДИВИДУАЛНОСТТА.
Без вроден импулс да „плачете“ за това, което искате да ви направи щастливи, или да отхвърляте онова, което ви натъжава, щяхте да бъдете в неопределеността на небитието. Ако не бягате или не молите за помощ, когато сте в опасност, може да умрете. Ако не плачете – „изисквате“ храна, – след като се родите, може да гладувате. Ако не приемате с радост млякото на майка си и не се сгушвате блажено в гръдта ѝ, може никога да не развиете близка и грижовна връзка с нея.
Без ПОДБУДИТЕ НА ЕГОТО нямаше да има съзидание и индивидуалност, нито удовлетворяване на нуждите и закрила, нито сърдечност и човешка любов.
Без ПОДБУДИТЕ НА ЕГОТО нямаше да има самозащита и самосъхранение, нито оцеляване.
Въпреки това ПОДБУДИТЕ НА ЕГОТО, най-вече „Аз“-ът на индивидуалността, носят отпечатана само нуждата от СОБСТВЕНО УДОВЛЕТВОРЕНИЕ и ОЦЕЛЯВАНЕ.
В детството „Аз“-ът на егото се ръководи от това, което харесвате и не харесвате, което желаете и не желаете, и от навиците, формирани чрез постоянно повтаряне на чувства. Лошите навици се изграждат от неприемливи реакции на егото към личните преживявания и обкръжението, които от своя страна се отпечатват в несъзнателната – подсъзнателната – част на ума и остават скрити. Въпреки това, когато „паметта“ за предишни обстоятелства и постъпки неволно ги изкарва на преден план, те изригват в повторяеми модели на поведение. Така подсъзнанието и съзнанието започват да работят заедно, за да развиват личността.
Голяма част от поведението става „обусловено“ и се пречупва с много усилия. Когато човек е несъзнателно програмиран със силно егоцентрични навици на мислене и поведение и му е трудно да живее в хармония с другите, той трябва да се обърне към психолог, който да му помогне да разнищи усложнените си умствено-емоционални проблеми.
Докато моята Истина за Съществуването не бъде напълно разбрана и животворните принципи не станат последователно използван наръчник за навиците на мислене и реакции към земните преживявания, болката и страданията, които възникват от невежото отдаване на подбудите на егото, ще продължават.
Църквата описва тези човешки затруднения като „изкушения от Сатаната“. Няма такова нещо. Това е естествен процес, породен от неконтролираните реакции към живота, които се задвижват от Подбудите на Егото, а неговата единствена цел е те да донесат лично щастие и наслада, задоволяване на потребностите или неприкосновеност, независимост, сигурност, мир… всички насочени към ОЦЕЛЯВАНЕТО.
Трябва да разберете, че няма нищо лошо в его-подбудите. Те са необходимият инструмент на съзидание. Всеки сам предизвиква противоречията в живота си, като им позволява да контролират напълно личността му, без грижа или съпричастност към другите. Това също не бива да се осъжда или критикува, тъй като в земното измерение хората, подвластни на его-подбудите, не познават различен начин да мислят или действат.
Детето не знае нищо за самоконтрола, освен това, на което са го научили родителите и учителите му. Затова грешките, които прави, когато реагира на живота и на своите възходи и падения, трябва да се приемат добронамерено от всички, защото то няма представа какво го ръководи.
Ако детето иска нещо, то го ИСКА незабавно и се чуди защо не може да го има. В ума му няма нищо друго, освен това – вижда нещо, което харесва, и го иска. Ще бъде жестоко, ако му отговорите грубо: „Не, няма да го получиш!“, защото цялото му същество ще бъде обидено и наранено.
Още от най-ранна детска възраст трябва да започнете процеса на обучение с логика и успокоение, като утвърждавате неговото право да се чувства сигурно в своята среда. Трябва да развивате увереността му, като му обяснявате правилния начин да изразява желанията си. ЛЮБОВТА, а не раздразнението или гнева, трябва да подбира думите, с които казвате на детето защо не може да получи каквото иска. То ще ги чуе, когато му ги поднесете с любов. Ако го направите с гняв, това ще пробуди най-дълбоките пориви на егото му и ще предизвика негодувание – явно или скрито – или дълбоко заседнало чувство на безсилие, което накърнява егото му и естественото му усещане за вътрешна значимост. Детето се нуждае от лична значимост и тя не трябва да бъде потискана или унищожавана.
Това налага родителите и учителите да подчертават много ясно, че другите хора също имат свои потребности, свои права върху притежанията си, свои желания за покой и наслада. Никой – възрастен или дори дете – няма право да разстройва някого, за да получи лично удовлетворение!
Ако едно дете удари друго и го разплаче, е съвсем естествено его-подбудите на засегнатото дете да го тласнат да отвърне, защото то е програмирано да се защитава. Тогава се налага родителите и учителите да обяснят, че „разплатата” – отмъщението при конфликт – само нагнетява напрежението, носи повече болка на всеки участник и затова е напълно безсмислена; че е по-добре да се УСМИХНЕ и да се отдръпне. И вместо да позволи на раздразнението и болката да продължат, в молитва да отнесе проблема към БОЖЕСТВЕНОТО СЪЗНАНИЕ, да поиска да бъдат премахнати от съзнанието му и да потърси средства за помирение.
Също така детето трябва да бъде научено да отделя време, за да разбере, че е равноправно с другите деца – всички родени от Божествения Момент. Ако е духовно възприемчиво и може да превърне този процес – да признава духовното си родство с всички живи същества и „равенството на правата им” – в навик, ще получи възможно най-големия духовен дар. Така, с практическото ежедневно прилагане на вдъхновяваща любов, подбудите на егото отслабват, но същевременно „Аз”-ът му остава силен и уверен.
Детето трябва също да научи какви са ползите от смеха, които ще опиша и обясня в следващо Писмо.
Ето защо умелото и мъдро възпитание е абсолютно необходимо, за да насочи детето да възприема правата на всички като РАВНИ НА НЕГОВИТЕ СОБСТВЕНИ ПРАВА.
Това е духовният закон, който трябва да доминира у дома и в класната стая.
Всяко друго правило, по което се преценяват обстоятелствата,
е погрешно и небалансирано.
<<<Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща>>>
