Смирението

“Смирението означава състояние,
в което човек е свободен от желанието
да бъде почитан от другите.”
Свами Прабхупада

Смирението следва да подтикне едно човешко същество да признае своите временни ограничения и да изостави непълното си познание за Реалността, за да приеме да разшири своята интелигентност и мъдрост, прегръщайки Интелигентността на Бога. Това обикновено се случва след много разочарования, неудовлетвореност, обрати, страдание, обезсърчение от частични истини, крехки вярвания и фалшива сигурност. Като цяло то произтича от мъчителните мисли на този, който се отдалечава от сърцето си.

Смирението е чувство за благоприличие, което подтиква да се демонстрира по-скоро силна вяра в самия себе си, за да се изрази истинската ни същност. То води към изразяване от сърце, към отвореност, към изслушване на всичко, без да се реагира чрез импулсите на егото. То въздига на определена степен на духовно равновесие, което позволява да се прояви безразличие към хвалбите и обидите и предпазва от изтъкване на собствените дела. Тази добродетел помага да се избягва прекалената чувствителност и защитава от ухапванията на самовлюбеността, носейки голямо спокойствие именно чрез своята уязвимост. Смиреният човек признава, че той просто е в развитие, следователно – в процес на усъвършенстване, и знае, че все още не притежава всички отговори и решения. Затова смирението не означава омаловажаване, а отказ от зависимост от преценките на другите, от страха да изглеждаме прозрачни и уязвими, за да се приемем такива, каквито сме, без карнавални костюми и без отличителни знаци.

В истинския си смисъл смирението е въплъщаване в собствената ни Същност, бидейки самия себе си, без съпротива или противопоставяне, с признанието, че в действителност тя представлява Върховния авторитет и абсолютната Истина. То включва автентичност, честност и прозрачност, но и припознаване на чувствителността и уязвимостта, в известен смисъл на погрешимостта, но без загриженост или нужда от оправдания, самообвинения или принизяване, от каквато и да било защита, което позволява да се черпи вдъхновение от бистър извор, а не от сътресенията на егото.

Както се вижда, смирението, което е доказателство за любов и източник на енергия, не е сляпото подчинение на слабите, които робски се прекланят пред предполагаемите силни на този свят, а е поведение на човек, който знае, че трябва да се поклони единствено пред Бога; на човек, който гледа само към тези, които са постигнали завършеност според Божествената Воля… Всъщност смирението насочва към въздържане от осъждане, не само избягвайки да критикува някого или нещо, но и да остава в неутралитет – в същото настроение, каквото и да се случва в живота му, без значение дали събитието е радостно или драматично, приятно или неприятно, не защото той е безразличен или студен, а защото има способността да остане в същото състояние,  в същата благодат.

Смирението е водач, който постоянно предпазва от проявяване на гордост, суета, претенциозност, арогантност, високомерие, надменност. То ни кани никога да не прекланяме глава пред другите, но и никога да не се опитваме да доминираме. Основано на любовта, то клони към състрадание.

В много умове смирението се свързва с труден за решаване парадокс. Първо, всеки търсещ би могъл да се запита дали то все още има място в днешния свят, жаден за слава и известност. Действайки прекалено покорно, може да се опасяваме от загуба на собственото си място, от отнемане на законните ни придобивки и дори да бъдем стъпкани и смазани. От друга страна, смирението извиква в съзнанието аскетизъм, строги лишения и безкрайно самоотричане, присъщи на някои фалшиви модели, чиито фанатизъм и илюминизъм днес не се приемат.

В действителност смирението идва в резултат на избора да се възприемаме по различен начин, мотивирани от един вътрешен стремеж да намерим своето място в света и във Вселената. То показва реално разбиране на космическия план, в който Бог упражнява върховна власт и проявява воля. Предполага подчинение на Божията мощ и сътрудничеството с еволюционното ѝ дихание. То включва признаването на върховенството на божествения Дух, божествената искра във всеки от нас, възприемана като неделима част от общото и водеща до непобедима любов към себе си, високо самоуважение и безусловно приемане на същността ни такава, каквато е. Признава съществуването на степени в постигането на съвършенство в йерархичния ред на Вселената, замислена като неделима обща вибрация.

В интерес на истината, смирението е коренът на всички добродетели и се изразява в спокойствието на душата. Също така то е от съществено значение за редовното достигане на завършеност. То винаги привлича тайно уважението на другите. Изразява гордостта да бъдем, да съществуваме по своя индивидуален начин, да сме в хармония с мислите си. То предполага толерантност, разбиране и състрадание, позволявайки в много случаи да се избяга от тиранията и потисничеството. Признава, че у тиранина и врага има потенциална доброта, оставяйки на Божия Закон да накаже или да обезщети несправедливостите. Смирението винаги надделява именно защото ни кара да бъдем справедливи и да се идентифицираме преди всичко с безкрайната сила на конструктивната Вселена.

Смиреният човек винаги е добронамерен, дори когато възразява. Неспособен на завист и ревност, той прави всичко възможно, за да помогне на другите, безразличен за това дали го превъзхождат или се опитват да го използват. Той е приятел на всички – на големи и малки, слаби и силни, богати и бедни, грешници и просветлени. Безразлично му е дали е високо ценен или го подиграват, дали му кадят тамян или го презират,  дали го издигат или принизяват, защото чувства, че просто няма какво да губи. Той търси Бога във всекиго, обичайки и почитайки го колкото Бога. Чувствайки се брат или сестра на човечеството и участник в определяне на съдбините му, той изпитва искрено състрадание и милост към всички – от отхвърления и падналия до някой от могъщите лидери в света. Той избягва да омилостивява себе си и другите, за да не депресира допълнително околните или тези, на които помага. Прилага навсякъде златното правило на реципрочната любов. В тази връзка Джон Ръскин пише: “Мисля, че първото доказателство за един наистина велик човек е неговото смирение. Големите и автентични мъже имат любопитното усещане, че величието не идва от тях, а че само минава през тях. Те виждат нещо божествено в другите хора и изразяват несравнима вечна признателност.”

В интерес на истината, смирението е резултат от прилагане на строга дисциплина срещу егото, чрез която се срещаме със своя Висш Аз, отслабвайки малкия аз.

Смиреният върши повече за света, отколкото някога ще се узнае, защото не се хвали със собствените си дискретни инициативи, макар и да не цели да се скрие. Той изпълнява своята задача от любов към доброто, а не за да привлича признание и уважение. Съпроводен от успехи, вместо да се надува от гордост и суета, той става още по-добър, показвайки благодарността си и като предлага да помогне на тези, които са достойни и наистина се нуждаят. Въпреки това той никога не прави полезна услуга, като върши вместо другите това, което биха могли сами да направят за себе си, или това, което не е поискано от него… От друга страна, не се изисква от никого да споделя нещо повече от излишъка си, тъй като да раздаде съществено необходимото за себе си, ще означава да подкопае собствените си енергии и да се изложи на риск.

Парадоксално е, че смирението изразява уважение към себе си и другите, то е състояние на достойнство и законна гордост. Това е силата на този, който знае как да оцени истинската си стойност, в цялото си величие и в съвършена простота. Скромният човек признава спонтанно, че не притежава нищо от самия себе си или благодарение на себе си, а се възприема като инструмент на Живота, знаейки, че получава всичко свише. Той би могъл да каже: Без теб аз съм нищо; с теб съм всичко.

Смирението никога не трябва да се бърка с аскетизма и саможертвата. То не съдържа в себе си презрение към благата на този свят, не изпитва желание да се оттегли от него, не се отказва от нормалните желания и нужди, не съдържа воля да се противопоставя бурно на естествените личностни наклонности. Смирението не означава саможертва, която подтиква някои хора да откажат да се забавляват, да се веселят, да се смеят, да показват радостта си, да приветстват изблиците на ентусиазъм, да участват в разговорите на другите. Не бива да мислим за смирението като за добродетел, предполагаща да се подлагаме на провокация с блаженство, да издържаме обидите с болка, да носим тъмни и овехтели дрехи, да приемем твърде скромен житейски план, да се откажем от подобряване на своята социална или икономическа позиция, да презираме спонтанната радост, която е съвършено нормална и придружава личния успех. Тези лицемерни и стерилни нагласи представляват корумпиране и престъпване на космическите принципи. Погрешно е да се смята, че смирението трябва да се практикува по-скоро с лишения, отколкото в необвързаност, в оттегляне и пресищане от живота, вместо в приемане, адаптация и креативност. То няма нищо общо с раболепието към другите, нито с желанието да получим нечие благоволение, което би могло да доведе някои от нас до прекомерно внимание, до излишна любезност и до смешна сервилност.

Свами Прабхупада казва: “Смирението означава състояние, в което човек е свободен от желанието да бъде почитан от другите.” На първо място, то предполага да се избегне поддаването на гордостта и суетата, на желанието за доминиране, на изкушението да се реагира на комплименти или обиди. Смиреният човек винаги търси истинското си място и поставя другия на позицията, която му се полага по право. Ако отказва доброволно да се принизява пред другите, той отхвърля също и идеята някой друг да пълзи пред него. Общо взето, в смирението няма нищо отблъскващо, когато се проявява каквото е всъщност – добродетел, която предполага просто да живееш живота си със своя собствен ритъм, да изявяваш най-доброто от своите способности и знания, приемайки се стриктно за това, което си – едно еволюиращо същество, пребиваващо колкото е възможно повече в любовта, радостта и почтеността.

Bertrand Duhaime (Dourganandâ)

Превод от френски (със съкращения): Люк Марс