Въпрос: Каква е вашата представа за поведението на човек, който се ръководи от безусловната любов към околните?
Здравейте!
Интересувам се от много от темите, които се разискват в средите на търсещите духовно развитие. Намирам понятието “безусловна любов” за особено важно. От една страна не съм съвсем сигурен какво точно означава такъв вид любов, а от друга забелязвам, че се използва често за създаване на подходяща атмосфера за постигане на егоистични или други манипулативни цели. Случи ми се наскоро да получавам внушения, че едва ли не съм виновен, защото отказвам да приема действия, насочени срещу моите собствени разбирания.
С други думи, практикуването на безусловната любов задължава ли ни да приемаме всичко, което ни се предлага, или което се случва около нас? Да не говорим за случаите, когато водени от безусловната любов, добронамерено и със съчувствие предлагаме помощ на някого, но срещаме неразбиране или грубо отхвърляне?
Ще съм ви благодарен да разбера каква е вашата представа за поведението на човек, който се ръководи от безусловната любов към околните.
Отговор на Огнян Христов:
На пътя на търсещите духовно просветление понякога става объркване между безусловната любов и безкритичното съгласие или безусловното приемане на всичко и всички. В наш най-висш интерес е да различаваме ясно тези два аспекта.
Безусловната любов съществува или се изразява над конкретните събития. За по-голяма яснота да вземем за пример човек, който често и лесно реагира с гняв дори на незначителни случки. Нека си представим, че съм свидетел на демонстрация на неговия характер чрез гневна реакция. Като резултат от собствения ми напредък в пречистване на его-то и контрола на емоциите, ще се почувствам неудобно, но и ще разбера, че тази личност все още е на ниво да експериментира със самата себе си. Няма да съдя, защото тя не осъзнава източника на собствените си реакции – нещо, което ми се е случвало (или би могло да ми се случи) на мен самия. Преминавам, фигуративно казано, през или над събитието, защото разбирам какво всъщност става при този човек, тъй като вече съм изминал някакъв път на съзнателна работа върху собствените си его-подбуди и емоции. Обичам този човек безусловно, т. е. без да го съдя. Но, разбира се, това че не съдя, по никакъв начин не ме задължава да приема неговото разгневено поведение. Моето отношение би трябвало да бъде неутрално, без обвинения, нито насърчения, нито да предлагам някаква помощ (което не е лесно :)).
И тук е естествено да поговорим за случаите, когато добронамерено и със съчувствие предлагаме помощ на някого, но често предизвикваме неразбиране и дори раздразнение. Това ми се струва да показва, че човекът до голяма степен под контрола на его-то и че душата му е на пътя да се прояви. Да бъдем на разположение за помощ по-скоро означава да бъдем в очакване на проява на такова желание от страна на съответния човек, дори ако ни е ясно, че той е дълбоко нещастен. Защото, колкото и да ни изглежда тъжно, това е част от житейския опит, който ще го накара постепенно да осъзнае необходимостта да контролира и пречиства собственото си его. Много е вероятно такъв да е изборът на душата му, за да продължи да расте чрез този опит. Така тя привлича, по принципа на магнетизма, необходимите преживявания.
Постепенно, с помощта на психиката, душата все по-ясно ще се демонстрира и неизбежно идват моменти, когато човекът започва да се пита защо са всички тези страдания и провижда, през наслоените от его-поведението воали, че в него има нещо дълбоко скрито, но и красиво, и непорочно. Житейският опит поражда състраданието и любовта към собствената му душа и предизвиква желанието да я благослови. Повикът за помощ изглежда да се ражда от съзнанието, че може да се общува в пряк контакт със душата.
От казаното следва, че безусловната любов се проявява от разбирането на мотивите и духовното състояние на другия, че тя в никакъв случай НЕ е безкритично съгласие или безусловно приемане на всичко и още, че тя НЕ ни задължава да предлагаме непоискана помощ на хора (понякога един поглед в очите на другия би могъл да ни ориентира съвършено ясно), които биха я приели като атака срещу его-то, на което са все още силно подвластни.
Надявам се да сме внесли повече яснота по темата, но и съзнавам, че е невъзможно да я изчерпим с тези няколко абзаца. Христос ѝ отделя внимание в почти всички Писма. Ето един откъс от Писмо 8:
“Така че не използвайте своя ум, интелект, проницателност, знания и образование като платформа, от която да критикувате, съдите или заклеймявате тези, които не отговарят на стандартите ви за способности и добрина в която и да е сфера на живота. Същевременно, тъй като критикуването, осъждането и заклеймяването са толкова естествени за човешкото его, колкото дишането, не се опитвайте да отричате възприятията си за нещо, което може да бъде подобрено. Да го направите, означава да отречете реалността на своя процес на развитие, защото целта зад съществуването е да добивате опитност и чрез нея да израствате.”
Ще завърша с един цитат от Писмо 6, който ми се струва подходящ:
“Истината е, че когато душата започне да печели слаб контрол над тях, тя ще упрекне човешката личност за нейния егоизъм и себичност. Ще призовава психиката да възприеме безусловната любов и вярата във всемирността и Единството на всички хора, независимо кои са.
Може би сега разбирате по-ясно “как и защо” създаването на вашата индивидуалност чрез посредничеството на егото формира капсула от мощни „физически импулси“, която изгражда и ограничава съзнанието ви, сътворявайки едновременно материалната ви форма и човешката ви личност. И тъй като управлява ума и емоциите, мислите и чувствата ви, тя ви пречи да осъществите контакт с ИЗВОРА на своя ЖИВОТ и с ДУШАТА си.
ИСТИНСКАТА ЦЕЛ на вашето съществуване е да овладеете егото си, като издигате мислите и чувствата си към… „ОНОВА”…, КОЕТО УСЕЩАТЕ, ЧЕ СТОИ ЗАД СЪЗИДАНИЕТО, и непрекъснато се молите за просветление.“
