Цялата ви Вселена проявява различните честоти, на които трептят енергийните частици на съзнанието. Както те се движат нагоре или надолу, от едно ниво на друго, така и видимите и физическите структури проявяват различни нива на енергия, което води до промяна в мисловните модели, емоциите и външния вид.
Единствената причина да сляза от сегашното си състояние на съзнание и да се върна отново в условията, в които бях по време на престоя си на Земята, е моята любов към човечеството.
Вече две хиляди години „християните“ отново и отново преживяват терзанията от разпъването ми на кръста. Някои от тях дори получават стигми, а те не са нищо повече от истерична и болезнена емоционална реакция на мъките, които вярват, че съм изтърпял. Други се докарват до психическо състояние, близко до делириум, докато си представят страданията ми преди смъртта. Тяхната емоционална благодарност за мъченията, които съм понесъл, им причинява физическа болка.
Това е представата ви за вашия Разпети петък и аз дойдох специално, за да ви разкажа за смъртта си и да ви призова да изоставите цялата драма, свързана със спомените от онзи ден. Умрях – и за мен това беше удивително освобождение.
Време е да се събудите от своя много, много дълъг сън и да разберете съществуването такова, каквото е в действителност, и да научите истината за моето разпятие, която беше скрита досега. Защото година след година, век след век на всеки Разпети Петък създавате за себе си замърсено, мъчително „състояние на съзнание“ по целия свят, което е толкова далече от духовното измерение на ВСЕМИРНОТО СЪЗИДАТЕЛНО СЪЗНАНИЕ, колкото „адът“ е далече от „рая“.
Сега, след като реших отново да преживея дните си на Земята в личността на „Исус“, за да помогна на човечеството да премине към нов етап на духовно-умствено развитие, чрез ума на своя Писар моля всички, които могат да приемат думите ми, да се откажат от тази практика, в която си припомнят моята смърт и си налагат физическо „себеотрицание“ по време на вашите Велики пости, отбелязващи моя четиридесетдневен престой в пустинята. Както сигурно вече разбирате от разказа ми, за мен това беше период на върховна радост и блаженство на духа.
888888888888888888
Непосредствено преди смъртта ми се случиха много събития с голямо духовно значение, които са отличен пример за великите Космични Закони в действие във вашето измерение на съществуване. И тъй като целта ми е да просветля напълно умовете ви, ще ви ги разкажа накратко, за да ви дам познание, отвъд всяко друго, което някой някога е получавал във вашата Вселена.
Подготовката на учениците ми за моята наближаваща смърт се оказа изключително трудна задача. Те едва сдържаха шока и изумлението си. Мисълта, че щяха да ме разпнат като обикновен престъпник, им се струваше неописуемо отблъскваща. И не искаха да ме загубят. Бях ги призовал да ме последват и да изоставят предишния си живот, който беше сравнително проспериращ. Те напуснаха семействата и домовете си, за да го изградят наново около мен и моята мисия. Бяха готови да бъдат свързвани с мен и известни като мои ученици, въпреки отхвърлянето и острите критики на религиозните си водачи. Гордееха се с напредъка ми из градовете, освен това ме обичаха и уважаваха заради начина, по който прилагах собствените си учения и по който със състрадание изцелявах толкова много хора и носех утеха в злощастния им живот. Те наистина вярваха, че съм Синът Божий.
Как е възможно Божият Син да свърши на кръста, питаха се те. С всеки следващ въпрос ужасът им нарастваше. Та това беше немислимо! Чувстваха, че пред тях се отваря огромна празнота – празнота в живота и огромен кратер в земята, по която вървяха. Нестабилността им растеше, нямаха цел пред себе си. Дори не смееха да мислят за бъдещото ми разпятие – то щеше да унищожи всичко, в което бяха вярвали с цялото си сърце. Затова, когато се опитвах да им говоря за смъртта си, те оказваха бурна и многословна съпротива и повтаряха отново и отново, че това е невъзможно.
След като не отстъпих пред инатливото им отрицание, в крайна сметка те бяха принудени да прекратят споровете и поне привидно да приемат, че имаше такава вероятност. Казах им, че след смъртта ми ще ме видят отново и че очаквам от тях да продължат делото, което бях започнал.
Болката и полемиките, които бях предизвикал сред учениците си, ме засегнаха дълбоко. Нямаше да е лесно да отида в Ерусалим, където ме очакваше съдбата ми. Но най-вече се чудех как щях да се справя с това огромно предизвикателство за моята издръжливост. Щях ли да бъда в състояние да се издигна над физическите условия, да вляза във Всемирното Съзнание на Отца и да остана там, докато дойде смъртта? Понякога бях много уплашен от предстоящото изпитание, но не смеех да разкрия този страх на учениците си.
Така се отправих на последното си пътуване към Йерусалим със силно смесени чувства. От една страна, бях уморен от изцеления, разговори и проповеди пред хора, които слушаха с отворена уста, но всъщност не разбираха какво се опитвах да им кажа. Мислех си, че моето знание щеше да им даде възможност да се избавят от нещастието и най-малкото – да установят контакт с „Отца“ и да зърнат „Небесното Царство“, но нямаше признаци за такова духовно пробуждане дори сред моите ученици. Заради това разочарование и чувство на провал бях доволен, че ще се придвижа от земния живот към славното съществуване, което знаех, че ме очаква след смъртта ми.
В същото време се чудех как щях да изтърпя болките от разпъването.
Докато изпълнявах мисията си, бях почти постоянно в спокойно, често възвишено състояние на ума и мислите ми бяха съсредоточени върху „Любещото Съзнание на Отца“, създал всичко съществуващо, защото знаех, че трябваше само да помоля и това, от което се нуждаех, бързо щеше да се прояви. Но щях ли да запазя самообладание, когато ме изправеха пред Съвета, когато ме поведяха към моето разпятие и ме приковяха на кръста, с цялата ми тежест, увиснала на дланите?
И тъй като в онзи период се поддавах на съмнения и страхове, обичайното ниво на честотите на съзнанието ми започна да се понижава и да ме повлича надолу към земните вибрации. Отново ставах жертва на предишната си враждебност, подтикваща ме към неразумни действия, за които никога не бих си и помислил преди, когато бях в състояние на пълна хармония с „Любещото Съзнание на Отца“.
Моите съмнения и вътрешни конфликти се проявиха външно в живота ми като човешки емоции и импулси, които противоречат на Космичния Закон на Любовта. Първо беше случаят със смокиновото дърво. Бях гладен и отидох до него, макар да не очаквах да намеря плодове, защото бяха извън сезона си. След като търсенето ми се оказа „безплодно“, проклех смокиновото дърво. Двадесет и четири часа по-късно то беше изсъхнало до корен.
Беше шокиращо преживяване. За първи път думите ми бяха навредили.
Все пак случаят ясно показа на моите ученици каква е силата на добрата или лошата МИСЪЛ. Убеди ги, че колкото повече се развиват духовно, толкова по-голямо е въздействието на думите им върху заобикалящата ги среда. Възползвах се от тази възможност, за да им подчертая, че съм се държал безразсъдно – като обикновен човек, който има големи очаквания, но не може да получи каквото иска. Тогава обичайно реагира с гняв, сълзи, враждебност и дори с остри думи, които може – или не – да се превърнат в „заклинание“ или проклятие за онзи, който е отказал да изпълни съкровеното му желание.
Така учениците ми видяха сами какво причини моето проклятие на смокиновото дърво. Сега трябваше да могат да разберат, че едно силно убеждение щеше да им донесе всичко, което можеха да си представят и пожелаят, но също така – че се налага винаги да бъдат наясно с умствено-емоционалното си състояние. Не трябваше да таят гняв към другите, а бързо да прощават, в противен случай можеха сериозно да им навредят…, което в подходящ момент щеше да се върне при тях като жътва от посятото.
Ето защо знаех, че това, което бях причинил на смокиновото дърво, неизбежно щеше да се върне при мен под една или друга форма – щях да пожъна каквото бях посял.
После заведох учениците си в Храма. От много години не бях ходил там и знаех, че моето посещение щеше да постави началото на поредица от събития, които щяха да доведат до разпъването ми. Някои от присъстващите ме разпознаха и в отговор на молбите им, реших да проповядвам. Струпаха се още хора и наобиколиха лихварите, които от своя страна започнаха да роптаят. Техните викове и шумни оплаквания прекъсваха потока на мислите ми.
Изведнъж ме обзе силен гняв. Около мен настойчиво се бяха събрали хора, които искаха да чуят думите на ЖИВОТА и с които скоро вече нямаше да мога да говоря, но и лихвари, които изкарваха прехраната си с продажби на добитък за жертвоприношения и не бяха направили нищо добро за другите, а само ги вкарваха в дългове и мизерия. Кръвта нахлу в главата ми и преобърнах масите им; парите им се разпиляха наоколо. Изгоних сребролюбците от Храма.
<<<Предишна 1 2 3 4 5 6 7 Следваща>>>
