Настана голяма суматоха, разнесоха се викове и крясъци. Някои се боричкаха да съберат парите. Лихварите сипеха проклятия срещу мен, обявиха ме за злодей, за слуга на Велзевул и хиляди други дяволи.
Свещениците, фарисеите и всички останали, които се облагодетелстваха от жертвоприношенията в Храма, дотичаха, за да разберат причината за шума и бъркотията. Чувайки историята на лихварите, те бяха силно възмутени от моите действия. За да ги впечатлят, лихварите се заеха да ме порицават и гръмогласно да се жалват, като всеки се стремеше да надвика съседа си, за да покаже ужаса си от това, което бях направил. Такова нещо не беше виждано в Храма никога досега.
Дори хората, които преди това ме слушаха, сега бяха смутени от своеволието ми; чудеха се що за човек съм. Стояха близо един до друг и наблюдаваха събитията, когато свещениците и фарисеите ги забелязаха, приближиха се към тях и започнаха да ги убеждават, че аз се опитвам да унищожа всичко, в което са вярвали, като проповядвам за един фалшив „Бог“, напълно различен от това, което някога са чували в синагогите. Уверяваха ги, че ако продължават да слушат налудничавите ми речи, моят грях щеше да зарази и тях. Предаваха им собствения си гняв и възмущение.
Така постепенно успяха да убедят хората, че моето влияние е зловредно и затова трябваше да бъда отстранен, преди да смутя мира в страната и да им навлека яростта на римския управител на цяла Палестина.
Моите ученици, засрамени от постъпката ми, тихо излязоха и се скриха из уличките около Храма. Когато по-късно се върнаха при мен, те ясно показаха, че също са крайно разочаровани от моите действия. Чудеха се дали не съм си изгубил ума, дали не съм полудял, та да предскажа смъртта си и после да направя точно това, което вероятно щеше да я предизвика.
Именно тогава Юда, който така и никога не отхвърли напълно юдейските си вярвания, започна да се съмнява дали изобщо съм Месията.
Три години учех хората, а римската власт не отслабваше. Три години, а те не бяха по-близо до щастието, което им бях обещал. А сега изглежда бях на път да стана нарушител на мира и да стоваря гнева на Рим върху главите им.
Юда чул, че еврейският Първосвещеник искал да се отърве от мен и предложил услугите си да ме разпознае, когато се наложи.
Като дойде време за пасхалната вечеря с моите ученици, уредих всички да се съберем в една голяма трапезария. Знаех, че това щеше да е последният път, когато вкусвам храна на Земята. Не искам да се връщам в подробности към състоянието на съзнанието си през онази нощ, но ме обзе огромна тъга, че щях да ги оставя, а те ми бяха служили толкова добре. С тъгата ми се завърнаха и всичките ми страхове и вътрешни противоречия. Преживях моменти на силно емоционално самосъжаление. Имах чувството, че никой не беше разбрал какво се бях опитвал да направя за своя народ и жертвата, на която бях готов за него.
Йоан живописно разказваше историята за последната нощ на израилтяните в Египет, преди да избягат в пустинята. Говореше за заръката на Моисей към главата на всяко семейство – да заколят агне без недостатък, да го сготвят по определен начин и с кръвта му да намажат рамките на вратите на домовете си, защото същата нощ щели да дойдат ангели и да избият всички първородни деца и добитък на египтяните. С голямо удоволствие описваше воплите им, когато се събудили и намерили първородните си деца окървавени. Никой не бил пощаден.
Това беше една от онези ужасяващи истории, които отхвърлях, защото нямаха никаква стойност за търсещите по-висша духовна Истина. Чудех се какво всъщност бяха разбрали учениците ми от всичко, което им бях казвал за техния „Небесен Отец“ и за любовта Му към цялото човечество. Как можеха да се наслаждават на мисълта за „ангели“, които убиват египетските първородни деца, когато им бях обяснил съвършено ясно, че „Бог“ – „Отец“ – е Любов?
Но евреите винаги са били твърде погълнати от проливането на кръв, за да изкупят греховете си. Дори Авраам, родоначалникът на израилтянската нация, е бил убеден, че трябва да отведе единствения си син в пустинята, да го убие и да го принесе в жертва на Бога. Отвратителна езическа идея!
Замислих се за жертвоприношенията на животни в Храма. Тъй като обичах всички живи творения, за мен тази практика беше мерзост. А сега и аз щях да бъда убит, защото бях дръзнал да кажа Истината. И когато си дадох сметка колко малко от знанията си съм успял да предам, се зачудих защо изобщо съм бил изпратен с такава мисия!
Усетих моментен пристъп на възмущение и гняв, които се прокраднаха сред обичайните ми чувства на любов към моите ученици. С известен цинизъм се запитах какъв въздействащ спомен бих могъл да им оставя, който да ги подсеща на какво съм ги учил, когато вече нямаше да бъда сред тях. Щом толкова бързо можеха да забравят думите ми за „Любовта на Отца“ и да се наслаждават на ужасната история на Пасха, докато все още бях с тях в стаята, какво ли щеше да остане в умовете им, след като умра като „разбойник“ на кръста – с най-презряната смърт?
Тогава ми хрумна, че щом толкова много ги вълнува „проливането на кръв“, ще им дам кръв, за да ме запомнят с това!
Зает с тези иронични мисли, взех един хляб, разчупих го, раздадох парчетата на учениците си и им казах да ги изядат. Оприличих разчупването на хляба с предстоящото прекършване на тялото ми и ги помолих да повтарят това „разчупване и раздаване на хляба“ като начин да помнят, че принесох в жертва тялото си, за да им дам ИСТИНАТА – Истината за Бога, Истината за живота, Истината за Любовта. Те усетиха, че съм в странно настроение, спряха да се хранят, изслушаха ме, поеха хляба и мълчаливо започнаха да го ядат.
После вдигнах бокала си с вино, подадох им го и им казах всички да отпият от него, защото то е символ на кръвта ми, която скоро щеше да се пролее, задето се бях осмелил да им донеса Истината за Съществуването.
Видях, че твърдостта на гласа ми беше достигнала до някои от тях. Всеки отпиваше съсредоточено по глътка вино и после подаваше бокала на съседа си. Все още мълчаха. Усещаха, че бях напълно сериозен и повече нямаше да търпя спорове.
Тогава им казах, че един от тях ще ме предаде.
(Дълбоко в себе си разбирах мотивите му и знаех, че той беше необходим елемент от бъдеща поредица събития. Просто играеше ролята, към която го подтикваше собствената му природа. Бях наясно, че щеше да страда много, и му съчувствах. Но запазих всички тези мисли за себе си.)
Когато споменах, че един от тях ще ме предаде, и казах на Юда да върви и бързо да направи каквото трябва, учениците ми се оживиха – питаха се дали наистина вечерята им с мен не беше последна. Емоционалното напрежение се отприщи, към мен заваляха въпроси, дори обвинения, че съм ги отвел в капан. Отново се чудеха какво ще правят с живота си, след като си отида. Питаха се къде ли ще бъде тяхното място в обществото, ако ме разпънат на кръста. Смятаха, че ще станат за смях и никой вече нямаше да вярва и на една тяхна дума.
Дълбоко натъжен от егоцентричните им реакции към изпитанието, в което се намирах, аз ги уверих, че няма нужда да се страхуват за собствената си безопасност, защото ще ме изоставят и няма да бъдат свързвани с моето разпъване. Предложих им след смъртта ми да се разпръснат и да се върнат в Галилея. Тези думи дълбоко трогнаха Петър и той разпалено отрече, че някога ще ме изостави. Но, разбира се, го направи.
Цялата любов, която изпитвах към своите последователи, всичко, което копнеех да постигна заради тях, в този момент – когато аз самият бях в нужда – все още срещаше пълно неразбиране, дори съпротива. Тяхната единствена грижа беше какво щеше да се случи с тях. Не получих добра дума или предложение за помощ, нито състрадание заради изпитанието, което ми предстоеше.
Колко кораво е човешкото сърце, помислих си аз. Колко ли тъжни векове ще изминат, преди хората да станат способни да надмогват собствената си болка и мъка, за да почувстват дори само проблясък на любов и състрадание към други злочести, които са в по-окаяно състояние от тяхното?
И така, макар да бях дълбоко разочарован, дори наранен от егоистичните реакции на учениците си, също така и ги разбирах. Опитах се да им дам кураж да се изправят пред бъдещето и ги уверих, че винаги ще бъда с тях, дори и когато не ме виждат. Работата, която бях започнал, щеше да бъде насърчавана от отвъдния живот. Никога нямаше да ги изоставя. Те щяха да разпознават и усещат моето присъствие и това щеше да им носи утеха. Казах им да се придържат към спомените си за времето ми с тях. Предупредих ги, че много хора ще продължат да използват знанията, които съм им дал, но ще се появят и други, които ще се стремят да добавят към моите учения гласа на традицията и разсъжденията на ума. Думите ми щяха да бъдат така изопачени, че в крайна сметка вече нямаше да разкриват първоначалната Истина, която бях донесъл на света.
Тогава те се разстроиха, дори изпаднаха в паника. С облекчение разбрах, че проповедите ми все пак не са били напразни – те бяха разбрали нещо от ученията ми. Помолиха ме да им говоря още, но аз вдигнах ръце и заявих, че няма какво друго да им кажа. В този момент имах чувството, че съм казал всичко, което някога съм искал, докато бях на Земята, и че разговорите ми с хората вече са приключили. Най-съкровеното ми желание сега беше да се оттегля в мълчание и да намеря покой и утеха в контакта си с „Отца“.
<<<Предишна 1 2 3 4 5 6 7 Следваща>>>
