Споделено

СПОДЕЛЕНИ ПОСВЕЩЕНИЯ и ПРЕЖИВЯВАНИЯ
от ПОСЛЕДОВАТЕЛИ на ХРИСТОВИЯ ПЪТ
от ФБ Групата „ПИСМАТА НА ХРИСТОС (Christ’s Letters)“

В. К.

Любовта става все по-присъща наша характеристика в ежедневието ни. И за мен е любопитно, но усещам, че промените ще са много по-осезателни. Все повече хора ще поемат по Христовия Път. Инстинктивно знам, че Писмата са несравним помощник в духовното развитие и съм щастливка, че внезапно осъзнатото ми духовното пътешествие започна с тях. Знам и че все повече хора ще ги възприемат с отворени сърца. 7.11.2014

В. К.

Писмата са нашата духовна вода и храна.Те ни дават всичко, от което се нуждаем като духовни и човешки същества, да сме обгрижени и защитени, да придобием висша мъдрост и познание, спокойствие и мир в сърцата си и излъчваме БезУсловна Любов. Контактът с Христовото Съзнание става много бърз, неусетен и силен, често и без да се търси целенасочено…просто ей така разхождайки се в парка… Нямам думи да опиша това блаженство и безгранично щастие… 10.10.2014

A. A.

За връзката между Христовото Съзнание и Писмата на Христос… О да, със сигурност се установява връзка, и то, както се казва в Писмо 7 стр. 2, всеки път все по-силна. В началото усещането ми беше на радост и вдъхновение, че съм намерила това, което в пълна степен отразява убежденията ми. Сега, докато ги чета, сякаш съм в транс и изгубвам представа за времето – 2-3 часа минават като миг… 09.10.2014

О. Х.

…За тези, които от много скоро четат Писмата да подчертая, че тази „връзка“ се осъществява много постепенно и неусетно. Просто в един момент ти се струва, че нещо „има“, по-късно се появяват все по-ясни знаци, после започваме да усещаме една нова хармония в нас и около нас, към която ни се иска да се придържаме… И най-вече, всичко това е изключително индивидуален процес, зависи, струва ми се, от личното състояние на всеки. 09.10.2014

К. П.

Един мой приятел, вдъхновен от Писмата на Христос, е написал вчера това стихотворение. С удоволствие го публикувам на нашата страница.

АНТИХРИСТ
П… П…
Предаваме те всеки ден,
не всеки ден докосваме ти кръста,
гнои си раната във нас, във мен,
разяжда ни отвътре.

Продаваме те всеки ден,
окото все към чуждото ни гледа,
за трийсет сребърника и един овен
продадохме си и съседа.

Търговци сме си всички днес
търговците дошли във храма,
кълнем се в честност,
а без чест живеем си отдавна.

А ти ни гледаш все така
смирен от своята голгота,
за греховете сторени от нас, от мен,
дал си бе живота!

Но кой да чуе твоя глас свещен,
когато кръстим се накриво,
дори грехът ни да е опростен,
стъпваме си пак на гнило.

Предаваме те всеки ден,
не всеки ден докосваме ти кръста,
макар да знаем, че след теб,
малцина ще възкръснат!
19.04.2014

К. П.

Споделено от нашата група

Споделено преживяване: Много ми се иска да споделя с вас една моя лична история, която започна от вчера и приключи днес. Моята майка, с която живея, е инвалид първа група. Въпреки своята инвалидност, тя е силна духом и все още е в състояние да се предвижва и обслужва.
Бях поканена да отида на гости за днешния ден – петък, при мои близки. Майка ми, обаче заяви, че иска да дойде с мен. Обясних и колко ще е трудно да се прекачва на превозни средства, докато преминем през цяла София и стигнем до един квартал извън околовръстното. Тя, без да се церемони, ми отвърна, че затова получавам (?) 60 лева, за да я придружавам! Разбирате ли, аз съм й на разположение днес и нощес. Всъщност нейния живот зависи изключително от мен, но виждате ли – шейсет лева (!), с които тя ми обяснява, че съм й задължена. А нима всичко което правя за нея не е от дъщерна обич!!?

Много ме заболя, че майка ми е меркантилна и мисълта не ме напускаше. Сутринта се събудих със същите дращещи мисли в съзнанието ми. Но реших, заради нея да тръгна с колата ми, която меко казано е почти пред разпадане. Пътуваме ние, а аз си страдам и не мога да се отърся от глождещите мисли за „неблагодарната си майка“. Дъждовно е, облачно и мрачно. За по-сигурно пътувам по околовръстното. Нивите покрай пътя са потънали във вода. Автомобилите се движат, не, по-скоро пъплят с 40 – 60 км/ч. В един миг аз си казвам: „Катя, какво е това твое Его, че толкова са ти потънали гемиите?“ – и после: „До кога ще продължаваш да се самоизмъчваш!?“ – и за капак, буквално като упрек се попитах: „За какво четеш ПИСМАТА НА ХРИСТОС, като не ги прилагаш в живота си?“ – и реших веднага да се отърся от натрапчивите мисли за „несправедливата“ ми майка. Вкарах мисловно цялата ситуация от реплики между нас, в един облак от Любов, който успях да организирам в себе си. Казах си: „Сега ще изкъпя чернилката и ще я трансформирам в Любов“ Минаха една две минути. Обърнах се към себе си да проверя как се чувствам. Мисля, че беше все същото. Смъмрих се: „Катя, толкова ли са ти възможностите? На това ли си способна? Само толкова ли Любов можеш да концентрираш в съзнанието си?“ Направих повторен опит, да се съсредоточа и да „измия“, притеснението си. Естествено, че през това време продължавах да карам колата. Мина още една минута. Приключих! Обърнах се отново към мен. Чудесно! Болката се беше стопила! Продължих да шофирам, но вече с ведро лице и спокойна. Започнах да чувам майка ми какво говори – дори и аз й отговорих един два пъти. А и времето не ми се виждаше чак толкова подтискащо.

Сега обаче идва най-интересната част от разказа ми! При един сфетофар ми се наложи да спра заради червения сигнал. Намирах се на около 6 – 7 метра зад спрял ТИР. В огледалото за обратно гледане виждам как лети към мен един бял ВАН. Казах си, че май тук ще има удар, въпреки, че той беше вече натиснал спирачките и намаляваше скоростта си. За всеки случай светкавично включих на първа и леко потехлих. Отместих колата на метър, метър и половина напред. Въпреки това, в следващия миг се чу тъп удар по задницата на моя Бус. Слязох от колата и отидох да видя какви поражения са станали, но първо се насочих към шофьора и го попитах „как е, добре ли е (?)“. Беше жена, пребледняла и гледаща почти неадекватно. Помогнах и да се поосвести и едва тогава проверих за щети. По натам всяка продължи по пътя си. Веднага след като се качих и подкарах отново буса разбрах, какво би станало, ако все още бях в онова мрачно и затворено състояние на съзнанието си, когато Его-то ми, не ми разрешаваше да виждам нищо друго освен моята наранена личност.

<<<Предишна 1 2 Следваща>>>

Leave a Reply