Когато на другата сутрин се събудих, се чувствах истински жив и очаквах да се случат чудеса. Оправих се набързо и със Седекия тръгнахме към пристанището. Сърцето ми гореше от любов към всички, които срещахме по пътя си. Поздравявах ги топло и им казвах, че имам „добра вест“ за онези, които искат да я чуят.
Когато пристигнахме на кея, заварихме мъже, жени и деца, седнали на земята да ме чакат. Няколко умоляващи ръце се протегнаха към мен. Хората изглеждаха много болни; едни бяха сакати, а други – покрити с рани.
Сърцето ме болеше заради окаяното им състояние, но сега можех и да се радвам, защото знаех, че то не беше такова по „Волята на Отца“. Точно обратното! „Отца“ сам по себе си беше изцеление, здраве, благосъстояние. Бях го доказал предишния ден, както и у дома в Назарет. Ликувах, защото получих възможност да покажа тази прекрасна истина на тълпите, които се бяха събрали около мен.
Едно тъжно старческо лице привлече вниманието ми. Жената беше сбръчкана, слаба и изкривена. Отидох до нея, коленичих и поставих ръце на главата ѝ. Веднага усетих как притокът на „Силата на Отца“ започна да вибрира в нея, докато цялото ѝ тяло не се разтресе от Жизнената Енергия. Тя изпълни и крайниците ѝ. Някои бяха стъписани и се чудеха какво ли правя с жената, но други ги усмириха.
Крайниците ѝ започнаха постепенно да се отпускат, да се удължават и изпъват; лицето ѝ се оживи от радост заради прилива на нови сили. Помогнах ѝ да се изправи и тя застана до мен, горда от себе си, преливаща от щастие. Започна да плаче, после се разсмя и затанцува, като викаше към тълпата:
– Слава на Бога, слава на Бога!
Някои взеха да ѝ пригласят, но всички бяха дълбоко развълнувани от видяното.
Цялата тълпа се опитваше да се добере до мен и блъсканицата стана толкова голяма, че Седекия предложи да въведе ред. С помощта на няколко нетърпеливи зрители той подреди чакащите и насочваше болните към мен, за да излекувам първо най-нуждаещите се.
В края на деня, вече уморен, Седекия ме покани да се върнем в дома му за вечеря. Отпрати онези, за които времето не беше стигнало и не успях да излекувам, но ги увери, че на следващия ден ще дойда отново.
Вечерта беше празнична; имахме толкова много да говорим, толкова много да се веселим, толкова много знания да предадем и толкова много да научим – всичко това със сигурност беше „добра вест“ и присъстващите се съгласиха. Знаех, че голяма част от тях приеха, че казвам истината за онова, което бях „видял“ в пустинята.
Така продължи много дни. При мен се стичаха хора отблизо и далеч. Седекия и някои негови приятели ми помагаха да овладея тълпата, за да мога да лекувам и проповядвам. Всички ме слушаха с радост. Говореха помежду си за „Отца“ и бяха нетърпеливи да научат повече за „ремъците и веригите“, които ги държаха в нищета.
Блъсканицата ставаше толкова голяма, че скоро осъзнах нуждата да си намеря помощници, на които мога да разчитам. Беше време и Седекия да се върне към търговията си с кожи, която беше занемарил.
Отидох на хълмовете, за да се помоля за напътствия при избора си на „следовници“. Когато получих увереност, че ще бъда насочван кого да избера, се върнах в Капернаум. Усетих силен порив да сляза до кея и да поговоря с няколко мъже, които бях забелязал, че слушат внимателно проповедите ми. Дали щяха да оставят рибарските си мрежи и да се присъединят към мен, тепърва щях да разбера. Но когато ги повиках, Симон, Андрей, Яков и Йоан, дойдоха веднага, щастливи да помагат в работата ми – да лекувам и проповядвам. Когато започнах делото си сред хората, към мен се присъединиха и други.
Напуснах дома на Седекия, но той горещо ме увери, че мога да се върна по всяко време.
Така започнах мисията си на учител и лечител; странствах по градове и села, навсякъде, където имаха нужда от мен.
Преди да потеглим, събрах младите мъже, които с радост се бяха съгласили да ми помагат. Те щяха да слушат проповедите ми и много неща, които исках да кажа, щяха да ги озадачат. Беше жизненоважно първо да им обясня обстоятелствата около всичко това, което ми беше разкрито в пустинята.
Казах им, че въпреки предишния си ленив начин на живот, винаги съм изпитвал дълбоко състрадание към хората, което всъщност ме беше накарало да се отвърна от „Бога“, за когото проповядваха равините. Когато чуха, че напълно отхвърлям отмъстителния Йехова, видях по лицата им да се изписва съмнение и шок. Дълго им обяснявах, че съм се питал как е възможно той да се смята за „добър“ Бог, когато и невинни деца понасят толкова много страдания. Докато говорех, забелязах, че израженията им постепенно омекват. Продължих да разказвам за предишните си съмнения и гняв, докато не видях, че започват да приемат думите ми и после напълно да се съгласяват с мен. Разбрах, че съм поставил собствените им въпроси и подозрения, които преди никога не са имали смелост да изразят на глас. Докато разговаряхме, усещах облекчението им, че вече не са сами в тайната си съпротива срещу ученията на равините.
Казах им, че беше дошъл момент, в който бях започнал все по-ясно да осъзнавам, че пропилявам живота си; че бях поискал да се променя и бях усетил силен порив най-напред да отида при Йоан Кръстител, за да започна начисто. Описах им какво се беше случило по време на кръщението ми и последвалите шест седмици в пустинята. Разказах им, че докато преживявах дълбоките откровения и видения, разкриващи ми „Реалността“, която наричах „Отец“, съзнанието ми постепенно е било пречистено от всички мои предишни мисли, вярвания, нагласи, арогантност и бунтарство.
Разкрих им естеството на „Отца“ – „Божествената природа“, която всъщност беше „Божествената Воля“ за нас. Казах им, че заради погрешния си начин на мислене и поведение, човек сам се беше изолирал от „Отца“ вътре в себе си и сам можеше да намери пътя си обратно към пълен контакт с Него, но най-напред трябваше да се покае и да се пречисти умствено и емоционално. Тогава цялото Естество на „Отца“ щеше да изпълни ума, сърцето, тялото, душата, жизнената среда и преживяванията му. И когато това станеше, той щеше да влезе в Небесното царство, ръководено от „Отца“, и Небесното царство щеше да се установи в съзнанието му. Тогава вече щеше да е постигнал целта зад своето съществуване.
Докато говорех на учениците си, виждах реакциите им да се изписват по лицата им. Всички съмнения бяха изчезнали и сега от тях струеше светлината на зараждащото се разбиране и радост – младите мъже ставаха въодушевени последователи на моето учение.
– Това наистина е добра вест! – възкликнаха те.
Въпреки че първоначално приеха всичко, което им казах, на моменти в тях се прокрадваше съмнение в истинността на думите ми. Разбирах ги. За да бъдат готови да се избавят от образа на „Йехова“, който беше толкова дълбоко отпечатан в умовете им, се изискваше огромна смелост.
Когато общуваха помежду си, понякога се питаха: „кой ли е този човек, който говори за такива чудеса?“ Ако тръгнеха с мен, но се окажеше, че наистина съм пратеник на Сатаната, тогава какво? Йехова щеше да ги накаже сурово. Те имаха какво да губят – положението си в обществото като трезви и трудолюбиви млади мъже, репутацията си на търговци и занаятчии, доходите си. А най-голямата пречка от всички беше вероятността техните семейства да се разгневят и да се отрекат от тях. Какво щяха да получат в замяна?
Казах им, че не можех да им обещая никакви земни награди за помощта им в разпространението на „евангелието на добрата вест“. Изобщо не се съмнявах, че където и да отидехме, щяхме да получим храна и подслон и щяхме да бъдем добре приети, но можех да им обещая само Истината, че „Отца“ знае техните нужди и щеше да ги задоволява и да ги поддържа в добро здраве. Можех също да им обещая, че ако във всеки момент се обръщат към Него и Му се доверяват, щяха да бъдат щастливи по начин, по който никога досега не са били. Самите те щяха да могат да преживеят Небесното Царство – до степента, в която пренебрегват изискванията на собственото си „Аз“ и служат на другите. Щяха да станат свидетели на изцеления, които щяха да засилят вярата им и да им дадат смелост да издържат всички несгоди на пътуването.
Така започнахме мисията си да разпространяваме „ДОБРАТА ВЕСТ“ на „ЕВАНГЕЛИЕТО НА ЦАРСТВОТО“. Изпращах младите мъже да влизат преди мен в града, който трябваше да посетим. Те казваха на хората да се съберат, за да чуят „Добрата Вест за Небесното Царство“. Всички бяха удивени и искаха да узнаят повече, но учениците ми ги призоваваха да доведат приятели и съседи и „когато Исус пристигне“, сами да я чуят и да видят изцеленията на болните си близки. Силно развълнувани, мнозина се втурваха да помагат за разпространяването на „добрата вест“ и скоро се събираше огромна тълпа.
Аз, който толкова дълбоко и пламенно бях роптал срещу мрачните религиозни проповеди, заплашващи грешниците с насилие, наказания и проклятия, сега с радост посрещах същите тези тълпи. Имах „добра вест“, която исках да споделя с тях, за да озаря деня им, да изцеля болестите и страданията им, да внеса радост в живота им.
Но докато преди ходех сред хората егоистично настроен и с празни ръце, възползвайки се от тяхната добра воля, а понякога – и от подаянията им с не особено голяма благодарност, сега идвах с изобилие от животворни възможности за всеки, който беше готов да слуша думите ми и да предприеме действия, за да подобри живота си.
<<<Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща>>>
