– Бързо! – каза тя на уплашената ми сестра. – Стига си пищяла, а сложи да се топли вода! Брат ти е изгладнял. Няма значение в какви неприятности се е забъркал, мястото му е при нас. Трябва да се погрижим за него.
Внимателно ми помогна да се съблека, наведе ме над коритото и ме изми, подстрига косата и брадата ми, намаза с мехлем раните по тялото и устните ми. Никой от нас не наруши тишината. Наслаждавах се на любовта, която ми показваше, и се опитвах нежно и деликатно да изкажа благодарността си.
След като ми помогна да облека чиста роба, тя ме заведе на масата и сложи пред мен скромна храна – хляб, мляко и мед. Неохотно ми даде и вино, за да събера сили, но беше очевидно, че според нея именно то беше причината за потресаващото ми състояние. После ме сложи да си легна и ме зави.
Спах няколко часа и на сутринта се събудих ободрен, огрян от ярката слънчева светлина през прозореца.
Вече нямах търпение да говоря с майка си и да ѝ кажа, че наистина съм Месия, но не като онзи, когото си представяха евреите. Можех да спася хората от тежките последствия на „греховете им“. Знаех как да им помогна да намерят здраве, изобилие, задоволяване на всяка нужда, защото вече можех да им обясня как точно е бил създаден светът. Тъкмо се опитвах да ѝ разкажа, когато тя развълнувана и въодушевена скочи на крака и понечи да се втурне навън и да сподели със съседите, че синът ѝ наистина е Месията – да го чуят как сладкодумно приказва сега – и че е бил в пустинята да пости! Но аз я спрях. Казах ѝ, че все още не съм ѝ обяснил всичко, което ми беше разкрито. Едно от най-важните неща, които бях научил, беше, че ортодоксалните евреи напълно погрешно вярват в един отмъстителен „бог“. Такъв „бог“ не съществува. Това я уплаши и разстрои и тя възкликна:
– Но как тогава Йехова ще управлява света, как ще ни прави добри и ще ни накара да слушаме пророците му, ако не ни наказва? Толкова ли се възгордя, че ще казваш на Първосвещениците как да си вършат работата, която им е възложена още от времето на Моисей? Искаш още повече да посрамиш дома ни ли? – разплака се тя и гневно добави: – Изобщо не си се променил. Променили са се единствено думите ти. Носиш ми само мъка. Как можах да повярвам, че си Месия? Със своите странни идеи само ще докараш още по-големи беди на хората.
Братята ми я чуха да плаче и дотичаха, за да ме изгонят от къщата. Тъй като не исках да всявам смут, предложих да си тръгна сам.
Щом майка ми реагира така, можех да бъда сигурен, че и всички останали щяха да реагират по същия начин на това, което имах да им кажа. Разбрах, че се нуждая от известно време за почивка в пълна тишина и покой, за да събера мислите си и да осъзная преживяното. Трябваше да се моля за вдъхновяващи напътствия за най-правилния начин, по който да съобщя на евреите „добрата вест“. Бях сигурен, че „Животът“, Отца“, щеше да отговори на нуждите ми и щях да намеря подходящо място, където да отседна.
Майка ми, макар и бясна на привидно „вироглавото ми поведение“, беше изпълнена с любов и състрадание към измършавелия си син. Отхвърляше всичко, което проявявах – бунтарство, презрение към еврейската религия, високомерие към властта, своеволие и надменност, – но все пак ме обичаше и силно се страхуваше, че в крайна сметка щях да се забъркам в още по-големи неприятности, отколкото някога съм си представял.
Тя смъмри братята ми да спрат да вдигат врява и се обърна към мен:
– Можеш да останеш тук, докато се оправиш, и през това време вероятно ще успея да те вразумя. Отсега ти казвам, че ако излезеш навън и започнеш да разправяш това, което ми наговори, ще свършиш в още по-окаяно състояние. Добрите люде ще те заплюят и ще те замерят с боклуци. Ти си позор за семейството си!
И така, въпреки гнева ѝ, аз се засмях, благодарих ѝ и я целунах сърдечно. С удоволствие останах при нея – отлично знаех, че зад този гняв се крият дълбоки тревоги за мен.
Майка ми ме хранеше добре и ми уши нови дрехи. Оценявах всичко, което правеше за външния ми вид, защото бях наясно, че за да се движа свободно сред бедни и богати, трябваше да бъда прилично облечен.
Понякога у дома храната не достигаше. Осланяйки се на силата на „Отца“, възстановявах запасите, без да продумам. Майка ми също не казваше нищо. Знаех, че се чудеше дали към всичките си лоши навици, за жалост, не бях добавил и кражбата.
Веднъж ме хвана с прясно изпечен хляб в ръце, а знаеше, че онзи ден не съм излизал от къщата, а и печката не беше използвана. Не каза нищо, но ме изгледа дълго и замислено. Видях как в този момент нагласите ѝ се промениха. Вече не беше толкова убедена в правотата си. Започваше да се съмнява в отношението си към мен и към истинността на твърденията ми: „Какво се е случило с него в пустинята? Как би могъл да направи хляб без огън, брашно и мая? Какво означава това? Нима той е Месията?“
Тогава брат ми си поряза ръката. Раната загноя и много го заболя. Той ми позволи да положа ръце върху нея и тихичко да се помоля. Видях, че почувства притока на „Силата“, защото ме изгледа странно.
– Болката изчезна. – каза лаконично и се отдалечи навъсен. Знаех, че макар и облекчен, на него не му харесваше, че съм успял да му помогна. Долових завистта му.
Сестра ми си изгори ръката, а друг от братята ми често се оплакваше от главоболие. Излекувах ги и двамата.
Всички започнаха да се шегуват с моите „магически сили“. Чудеха се какво ли „зло“ мога да им сторя, ако ме ядосат. Напрежението се задълбочи и ми стана тъжно за майка ми, която копнееше за разбирателство у дома. Но промените, които виждаше в поведението ми, я успокояваха. Бях по-тих, видимо се контролирах да не избухвам, владеех енергията си, обуздавах нетърпението си, вече не спорех. Бях станал по-грижовен, изслушвах женското ѝ мърморене, помагах ѝ в къщната работа, поправях счупените мебели и ходех из хълмовете до далечни ферми, за да намеря плодовете и зеленчуците, които искаше. Обичах я нежно и състрадателно, както трябваше да бъде обичана една майка.
Един ден се осмели да ме попита:
– Още ли твърдиш, че Йехова е мит?
– Йов е казал, че ако Йехова си поеме дъх, всичката плът ще се слее. Това е „Богът“, в когото вярвам и когото видях.
– Никой не е виждал Йехова! – сопна ми се тя.
– Видях ОНОВА, което е дало съществуване на всичко. – отговорих тихо. – Наричам ГО „Отец“, защото ТО е СЪВЪРШЕНА ЛЮБОВ; ЛЮБОВ по-съвършена от майчината. – добавих и ѝ се усмихнах. – ТО работи за всички СВОИ творения, работи в тях и чрез тях. То е „Отца“ вътре в мен, който ви даде това, от което се нуждаехте у дома, и изцели толкова бързо братята и сестрите ми.
– А какво мислиш за „греха“? – попита. Видях, че започваше смътно да разбира.
– Грехът, както ние го разбираме, не съществува. Раждаме се, за да се държим както се държим. Трябва да намерим начин да превъзмогнем човешките си мисли и чувства, защото те ни отделят от закрилата на „Отца“ и ни носят болести и страдания. Когато се научим как да преодолеем собственото си „аз“, ще влезем в „Небесното Царство“.
Майка ми се обърна мълчаливо, очевидно замислена върху думите ми, но вече не беше сърдита. Знаех, че разсъждава върху твърденията ми и осъзнава, че те щяха да преобърнат с главата надолу нейния добре познат и безопасен свят. Без вярата си в Йехова, който заплашва непокорното човечество с жестоки отмъщения, щеше да се чувства изгубена и несигурна. Щеше да се чуди в какво ще се превърне светът, ако контролът върху злините на хората бъде оставен изцяло в техните собствени ръце. Дори царете и управниците бяха нечестиви в делата си. Без Йехова, който да контролира и наказва грешниците, къде щеше да му излезе краят?
Докато се възстановявах, прилежно изучавах Светото писание, за да съм уверен при срещата си с фарисеите и книжниците. Налагаше се да знам и какво се твърди за Месията, защото бях убеден, че аз съм „този“, за когото са говорили пророците. Наистина бих могъл да избавя – да спася – хората от страдания, болести и бедност, дори да възстановя здравето и благоденствието им, като им разкрия истината за Небесното Царство и Реалността на „Отца“.
<<<Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща>>>
