Писмата на Христос – Писмо 1, стр. 8

И да се върна към последните часове от просветлението си. Бях в пустинята, вече с ясното разбиране, че човек сам (макар и не по своя вина) си пречи да бъде в хармония със „Съзидателната Сила на Отца“, и копнеех бързо да се прибера и да започна да проповядвам, лекувам, утешавам; да избърша сълзите на всички, към които изпитвах толкова дълбоко състрадание. Но все още не бях склонен да напусна това „свято“ място, където получих такова просветление и преобразяване на духа.

От друга страна, какво прекрасно бъдеще ме очакваше! Щях да обикалям градове и села и да съобщавам ДОБРАТА ВЕСТ на тези, които срещах: „Небесното Царство“ – там, където всяка болест изчезва и всяка нужда е задоволена – е вътре във вас!“ И тъй като знаех, че „Отца“ и аз сме „едно цяло“, а умът ми вече беше пречистен от старите мисли и идеи, щях да лекувам болестите и страданията им и да ги уча как да се избавят от бедността.

Когато СЪЗНАНИЕТО НА ОТЦА вътре в мен започна да избледнява и постепенно се върнах към нормалното си състояние, усетих мъчителен глад. Върнаха се и човешките ми мисли и обусловеност. Реакциите ми към моите шестседмични преживявания започнаха да се променят. Обичайното ми човешко осъзнаване за „мен самия“ и за моите желания завладя мислите ми.

„С мен се случи нещо удивително и напълно неочаквано! – ликувах аз. – Беше ми разкрито знание, отвъд всяко друго, давано на някого досега.“ Тържествувах, тъй като моите съмнения и бунтарство срещу отмъстителния „бог“ на традиционните ортодоксални евреи се оправдаха. В крайна сметка се оказах прав!

Кой е подозирал някога, че човешкият ум може да бъде толкова съзидателен, че една настойчива мисъл или силно желание наистина да се прояви във видимия свят? Осъзнах, че Моисей трябва да е знаел това до известна степен, защото е постигнал някои необясними неща, когато израилтяните са били в безизходица. Станал е водач на поробения в Египет народ и е променил съдбата му. Сега можех да се върна и аз също да освободя народа си от суровия контрол на собствените му Учители.

Болките ми от глада се засилиха. Хрумна ми, че мога да превърна камъните в хляб и да задоволя копнежа си за храна, защото си спомних, че „Съзидателната Сила на Отца“ действа чрез ума ми, следователно всичко във Вселената е подчинено на волята ми. Тъкмо се канех да изрека „думата“, която щеше да превърне камъните в хляб, когато нещо вътре в мен рязко ме спря. Получих силно внушение, че „Съзидателното Съзнание на Отца“ е съвършена закрила, подхранване и задоволяване на нуждите, така че щеше да се погрижи за глада ми, ако го помолех за облекчение.

Разбрах, че ако незначителното ми човешко „аз“, бидейки в нужда, използва „Съзидателната Сила“ за егоистични цели, щях да издигна преграда между себе си и Нея и всичко, което току-що бях научил, можеше да ми бъде отнето. Това ме уплаши и бързо помолих „Отца“ за нови сили, за да се върна в поселищата и Назарет. Помолих също гладът ми да бъде облекчен по най-подходящия за мен начин.

Веднага болките ми стихнаха и почувствах прилив на енергия в цялото си тяло. Това доказа, че всичко, което бях видял, чул и разбрал, беше „реалност“, а не мираж, породен от престоя ми в пустошта, изгладнял и сам.

Новите сили ми позволиха да побързам по каменистите пътеки на излизане от пустинята. По пътя срещнах добре облечен мъж с мило и приветливо лице. Той ме поздрави сърдечно и изрази загриженост, щом видя занемарения ми външен вид и влошеното ми състояние. Внимателно ми помогна да седна на един камък и сподели с мен вкусното си месо и хляба си. Зачудих се какво ли прави на това запустяло място и откъде е дошъл. В отговор на моите въпроси той само се усмихна, но не изглеждаше ни най-малко изненадан, когато му казах, че съм бил в пустинята толкова много дни, загубил представа за времето. Обясних му, че съм получил просветление за истинското естество на Създателя на света и за Законите на Съществуването. Той просто се засмя и кимна.
– Връщам се при хората си, за да им предам всичко, което научих. – радвах се аз. – Знам, че ще мога да ги излекувам и да ги избавя от болестите и бедите им.
– Ще са нужни много хилядолетия. – отвърна тъжно непознатият.
Понечих да го смъмря за липсата му на вяра, когато осъзнах, че е изчезнал. Тогава разбрах, че ме е навестил Божий пратеник, за да ме подкрепи с хубав хляб и месо и състрадателно да ме предупреди, че въпреки ентусиазма ми моята мисия можеше да не се окаже толкова лесна.

Посърнах от неговото предупреждение. Ентусиазмът ми се стопи. Разстоянието до първото село ми се стори безкрайно. Как една промяна в човешкото мислене води до промяна в настроението!

Хрумна ми, че мога да потвърдя по още по-несъмнен начин истинността на това, което ми беше показано, като скоча от ръба на някоя пропаст, което щеше значително да съкрати пътя ми. Тъкмо се канех да го направя, когато ме прониза силното усещане, че се опитвам да „докажа“ реалността на просветлението си. Ако ми беше нужно такова доказателство, значи се съмнявах в него и вероятно щях да загина. При това ми беше показано, че във всяка една ситуация бих могъл да издигна мислите си към „СЪЗИДАТЕЛНОТО СЪЗНАНИЕ НА ОТЦА“ и да помоля за нейното разрешаване. Колко бързо бях забравил Истината!

Затова започнах да се моля, горещо да искам прошка, задето бях толкова слаб, че да се отдам на собствените си фантазии и да търся свой собствен начин да оправя нещата.

Отговорът отново дойде като прилив на нови сили и краката ми се понесоха с по-голяма увереност по неравния терен. Открих също, че изминавам дълги разстояния толкова бързо, че сякаш се движех извън реалното време, в по-ефирно измерение, където човешките преживявания се издигат над тежкия плен на изтощително изразходване на енергия. Вървях толкова леко, че сега това дори ме ободряваше. Ликувах, защото бях открил ключа за „по-изобилен живот”!

Малко по-късно, вече напълно спокоен, умът ми се зарея и се замислих за срещата си със странника и за добрината, която беше проявил към мен. Спомних си също неговото предупреждение и предишната ми природа отново се завърна – разбунтувах се силно, че бе дръзнал да ми каже как щяха да протекат делата ми. Реших, че той не знае нищо за моето бъдеще и пренебрегнах думите му. „Та с новото си знание – мислех си аз – бих могъл да постигна неща, които досега никой друг не е постигал. Вместо да се боря с трудния живот, лесно бих могъл да трупам богатства, да привличам последователи където и да отида и да споделям знанията си с тях, за да улесня и техния живот. Бих могъл да премахна цялата им болка и страдание.“

Докато обмислях многобройните места, които толкова лесно бих могъл да посетя, усетих, че едва докосвам земята и все повече се издигам, докато не стигнах до най-високия връх на стръмна планина с гледка към цялата околност.

Всичко лежеше пред мен. Предишният ми ентусиазъм се завръщаше. Щеше да е толкова лесно да събера хората и да споделя с тях цялото си знание. Щях да стана влиятелен, дори известен – човекът, който спаси човечеството от всички болести и беди. Щях да спечеля възхищение и уважение и нямаше да ме помнят като лентяй и нехранимайко.

Обаче това, което бях научил само преди няколко часа, шокиращо нахлу в съзнанието ми с огромна сила и яснота.

Нима не бях разбрал, че единственият начин да успея, беше да изоставя собствената си воля и да се обръщам за помощ към „ОТЦА“ във всяко свое начинание?

Тогава си спомних, че сътворението изпълнява свои собствени цели. Индивидуализиращият процес беше създал „привличането и отблъскването“, „даването и получаването“ в поведението на хората. И въпреки че тези човешки характеристики им причиняваха толкова неволи, нима именно неволите не ги принуждаваха да търсят по-добър начин на живот, за да намерят истинско щастие? Осъзнах, че страданията имат своето място в схемата на земното съществуване.

Имах ли право да донеса на хората привилегировани знания и да обезсиля резултатите от „индивидуализиращия процес“?

Разбрах, че съм размишлявал от „централна точка“ на своята индивидуалност – „егото“, чиито подбуди издигат прегради между хората и „Съзидателното Съзнание на Отца“. Затова, ако исках да живея в съвършена хармония с Него, каквото беше и искреното ми намерение, моята „Централна точка на човешки желания“ трябваше да бъде покорена.

<<<Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща>>>

One thought on “Писмата на Христос – Писмо 1, стр. 8

  1. Колко е слабо човешкото съзнание?

    За какво думата “ месо “ е в черен курсив?

    Някъде посочени ли са Законите на съществуването?

    Осъзнавам, че всеки път прочитайки дадена страница от писмата си задавам все повече въпроси и откривам нови неща.

    Сърдечни Благодарности на Христовия писар.

    Сърдечни Благодарности на екипа, чрез който тези писма достигат на Български език до нас.

Вашият коментар